Тъй като днес най-накрая се реших да си създам блог, главата ми все още е пълна с натрупани идеи - затова това е вторият ми пост за толкова кратко време.
Както вероятно знаете, преди няколко години първото правителство на ГЕРБ направи нещо напълно непонятно - отне на всички в държавата натрупаните до момента отпуски от предходни години. Аз не бях засегнат, понеже тъкмо започвах първата си работа, но много хора понесоха загуби в размер на десетки човекодни, а в крайни случаи десетки хиляди левове. Някои от тях успяха да осъдят държавата да ги обезщети, а в крайна сметка се създаде някаква вратичка, чрез която решението за орязване на отпуските не важи със задна дата и дължимите преди 2010-та все още могат да се ползват. За всички останали обаче остана настоящото правило, че не могат да се прехвърлят повече от 10 дни неизползван платен отпуск от една година за следващи; и че в рамките на двете следващи години тези 10 дни трябва да се използват, иначе се губят безвъзвратно. Също така безвъзвратно се губят всички над 10, които не са използвани през календарната година, за която се полагат.
Проблемите, които се решават така, са два, доколкото мога да преценя. Първият е специфичен за държавните служители - поради неефективността на всяка администрация, е трудно да се прецени колко пари ще са нужни за свършването на цялата държавна работа през следващата година, затова премахването на неизвестността относно количеството време, през което всеки нает ще е на работа, помага за планирането на държавния бюджет. Тук е доста спорно налагането на подобен закон и на всички служители в частни фирми, но няма да задълбавам. Вторият решен проблем е с фирмите, които убеждават служителите си да не си пускат отпуск, като им казват, че ще им го изплатят - ако неизползваният отпуск се компенсираше с пари, много служители биха се съгласили в свой ущърб и в нарушение на духа на закона, предвиждащ минимална почивка всяка година, просто никога да не си взимат отпуск. Така биха получили малко повече пари (около една месечна заплата годишно), а фирмите биха имали нужда от по-малко служители и биха получили по-ефективни печалби - 12/11 от труда за 13/12 от парите.
Проблемът, който се създава, е че много служители губят отпуските си напълно. Има фирми, които правят всичко възможно служителите да се чувстват виновни, като си вземат отпуск, и освен това им създават административни пречки при подаването на молби за такъв. Фактът, че не губят пари, а само свободното си време, кара много от служителите да не се съпротивляват особено много на подобни практики и да не ги разобличават като противоречащи на духа на закона.
Решението, което аз предлагам, е противоположно на досегашното. Нека отпуските, които се губят поради неизползване (изтичане на тригодишната им давност, или неизползване на повече от 10 дена през календарната година, за която се дължат), да се обезщетяват с *двоен* размер на дължимата за съответния период заплата. Това създава мотивация на работодателите или да позволят на служителите да почиват по удобно време, или противозаконно да ги убедят да работят, докато се водят в отпуск, но в никакъв случай да не го оставят да се загуби. На служителите пък създава мотивация или да вземат отпуска си по удобно време, или да го пропуснат напълно, но в никакъв случай да не го вземат само формално. Сечението на двата фактора е единствено оптималното решение, а именно по удобно и за двете страни време да се ползват отпуските - евентуално по иначе формалния график, - следователно то би трябвало да е и най-често постиганото на практика.
Моля за коментари на идеята ми. Ако някой вижда проблеми с нея, нека дискутираме, че да достигнем до нещо работещо. Защото сегашната система не само не работи (пример - фирмата, в която работи приятелката ми, заради която въобще се замислих по въпроса), но е и нечестна спрямо служителите.
"Платеният" отпуск изначално е глупост. Но толкова сме свикнали с него, че не осъзнаваме колко е глупаво. Да забележим че изобщо не е платен - заплатата ти е резултат от доброволно договаряне с работодателя ти. Единственото, което те защитава, и кара работодателят ти да ти даде определена заплата, е конкуренцията с другите работодатели. Той със сигурност си е направил сметката че няма да те има 20 дни и си е приспаднал съответната сума от заплащането за останалия период.
ОтговорИзтриванеЗначи всеки от нас Е ДЛЪЖЕН да не работи 20 дни в годината и да се възползва от "удобството" да не мисли с какви пари ще оцелее през тези 20 дни. Изобщо цялата работа е направена с презумцията че ние сме някакви диваци дето не могат да си направят сметката, и на които не трябва да им се разрешава да боравят със собствените си пари и време, щото, видиш ли, сигурно ще се объркат и ще останат без почивка, или ще излязат в отпуск и ще останат без пари докато са на море.
От там насетне, каквито допълнителни правила да добавят, каквито и глупости да надробят върху тая глупост, само по-зле може да стане.
И да, и не, Петко, поне според мен :). Ако подходиш откъм паричната страна на въпроса, си напълно прав.
ОтговорИзтриванеАз обаче подхождам откъм биологическата - експериментално е установено, че всеки човек се нуждае от някаква почивка. Колко и кога точно не е толкова ясно, но и сега законът не определя категорично това. Важното за мене в закона за „платените“ отпуски е, че гарантират на всеки работещ някаква минимална почивка, през която да възстанови физическите си и психически сили, да отдели време на семейството си, ако щеш просто да похарчи малко натрупани пари. За мен биологическите, социологически и в крайна сметка икономически ползи от съществуването на гарантиран минимум на отпуските са очевидни; колко точно трябва да са тези минимуми вече е въпрос на научни изследвания.
Че има нужда от законова гаранция не се съмнявай - не е в краткосрочния икономически интерес нито на фирмите, нито на служителите им да си почиват въобще някога, и в допълнение на това, както е описано в много случаи (например „Гугъл“ в Цюрих), има силен социален натиск да работиш повече, когато и всички други го правят.
В крайна сметка моята идея (според мен) ще доведе тъкмо до важната цел - всеки служител да възстановява силите си по време, удобно и за него, и за фирмата, но достатъчно по някакви предварително зададени критерии.