On Central Bank Policies, Asset Inflation, and Inflation Reinforcement

It's been years since I've written a blog post; I've had many ideas but allowed all sorts of other stuff to take priority over writing. If blogs are still a thing, I may become more active now.

In any case, I've been thinking on and off about inflation over the years, what central banks have been doing to try to influence it, especially during the deflationary period in the EU around the time I started investing in 2015, how their policies affect all sorts of prices in addition to consumable goods', including assets', and what basically happens with the fiat money they're supplying economies with. During the last roughly 10 months, rising global producer price inflation and then consumer price inflation have forced me to rethink my investment strategy, and consequently to inform myself on what experts – central bank governors, economics professors, experienced investors and day traders – think about these topics through watching their lectures and interviews, and reading their articles, statements and books.

Since last Tuesday, I've been reading Stephanie Kelton's The Deficit Myth, which explains Modern Monetary Theory to non-economists. While I don't particularly like the way the book is written, especially the way it's playing with readers' emotions in order to convince them of the author's political views, I actually agree with its premise that sovereign currency issuing governments should measure whether they're overspending by looking at inflation rather than budget deficits. I have a lot more to learn about economics before I can answer all the questions I've had for years, but a part of the book has already led me to an epiphany of sorts.

Describing a thought experiment, by some other economist named Eric Lonergan, of the Bank of Japan monetizing 100% of outstanding Japanese Government Bonds, Dr Kelton claims that "transferring all of the outstanding government debt onto the central bank's balance sheet would tend to push prices lower, not higher" – because, as Mr Lonergan had correctly stated, "[the Japanese household sector's] interest income has fallen, their wealth is unchanged, and they are used to falling prices." I think they're on to something, and it might be the answer to why the gargantuan Quantitative Easing programs by all major central banks over the last decade didn't raise inflation when it needed to be raised. In particular, I think what investors would do with a significant sum of cash equivalents newly created by a central bank depends highly on current inflation and could lead to a form of inflation – or deflation – reinforcement different from the regular spirals.

If inflation is relatively high like it is now in the EU, the UK, and the US, and the ECB, BoE, or Fed decide to monetize 100% of outstanding EU, UK, or US government bonds, these bonds' previous holders will find themselves with unchanged wealth, but in a changed form – one that doesn't bear interest – which will mean they'll be losing part of it over time due to inflation. They'll start thinking what else they could do with this wealth, to either protect it or at least use it, now that keeping it in government bonds is no longer an option. In effect, there will be fewer goods, if we include financial assets in the definition of goods, to buy with the same nominal amount of fiat currency. The prices of whatever else the investors decide to buy in place of the liquidated bonds will rise, and this might cause a stock market recovery similar to 2020's, it might cause a real-estate market bubble, or it might cause the prices of goods like cars, and services like education or vacations, to rise. What is common among the different cases is that the existing inflationary environment causes the bond buyouts to cause more inflation in some form.

If inflation is relatively low or even negative like it was during years of QE, Dr Kelton and Mr Lonergan might indeed be right that a liquidation of all government debt might further lower prices. It's generally necessary for investors to keep a portion of their wealth in liquid low-risk assets, and government bonds are just that. However, in a low-inflation environment, cash equivalents like checking accounts can also be that, and lacking any higher-interest alternatives like government bonds or an inflationary pressure to steer clear of cash equivalents, the bonds' previous holders would likely turn to checking, savings, and deposit accounts at banks. They won't invest the currency, so asset prices won't increase. They'll also lose at least part of their interest income, so their disposable income will fall and they'll be likely to buy fewer consumable goods, which will reduce rather than increase consumable prices. Of course, banks could hypothetically invest the money so deposited with them, but I think some similar logic applies to them, because in the low-inflation environment we were seeing their reserves increase. So, in effect, the existing low-inflation environment causes the bond buyouts to lower inflation further.

While QE is not an actual monetization of government debt, I think it does create similar conditions by firstly increasing the money supply and therefore free cash equivalents, and secondly increasing bond prices and lowering their yields to around zero, thus incentivizing private investors to sell them. What this seems to suggest is that QE cannot be an effective policy for influencing inflation, because it only reinforces current trends, rather than reversing them. In that case, maybe its opposite, Quantitative Tightening, can reverse them. Who has any thoughts on this?

Another interesting question is what happens with the currency that was created through QE during a low-inflation environment after the inflation then increases. My hypothesis is that at present, the parts that went into stocks and properties are still there, as their market capitalizations don't seem to have crashed significantly yet, or at least there hasn't been a significant net outflow of cash from markets. In late March, US stock market total market cap as % of GDP was still above pre-pandemic levels. On the other hand, the parts kept in lower-risk assets might have started fueling inflation as investors try to minimize their real losses caused by it through selling assets with negative real returns and using the currency thus freed for consumption. Some of it might also be flowing into the stocks and properties markets and delaying their crashes. I don't know where to find the relevant data yet, but if I keep my interest in the topic, I'll probably try to find it and maybe even build a model that explains the past few years.

Update, 1 year and 4 months later: I have not built a model or even found the relevant data, but I have kept my interest in the topic at least enough to keep on learning about it. Recently, I listened to an interview published shortly after this blog post, in which prof. John Cochrane explains the fiscal theory of the price level. I'm planning to read his book on it soon-ish in order to understand more, but from what I gathered from the interview, it has very similar assumptions to MMT (e.g. that the value of fiat currencies comes from them being legal tender, that price inflation is not a monetary phenomenon per se, that high interest rates actually have to be inflationary in the long term) and yet reaches seemingly opposite conclusions (that governments issuing sovereign currencies do still need to worry about structural budget deficits) and is supported by economists with quite different political views (libertarians, rather than leftists). Perhaps the conclusions are opposite only at first glance, and in fact reflect the same reality (structural budget deficits lead to inflation, which is MMT's sign that government spending should be reduced and taxes increased, i.e. that the budget deficits should be reduced), and it could even turn out that FTPL is MMT with added calculations :D. I'll definitely need to explore more.

За забраната на мобилни телефони в училище

Тези дни чух по радиото, че в Македония щели да забраняват използването на мобилни телефони в рамките на училищата - и от ученици, и от учители. Стана ми странно, поразрових се и открих, че в Албания, Гърция, държавните училища във Франция и повечето училища в Англия вече има такава забрана, а в България се обсъжда въвеждането ѝ. В това виждам два проблема.

От една страна, подобна забрана би била неефикасна, понеже проблемът не е в мобилните телефони - така или иначе при никой поне малко кадърен и/или самоуверен учител учениците не биха си позволили да говорят по телефона в час. Проблемът е в преносимите компютри със свободен достъп до Интернет, каквито са всички смартфони, т.е. повечето от телефоните в днешно време, но също и таблетите и някои по-леки лаптопи. Ако целта е да се спре достъпът до Интернет по време на час, а не говоренето на телефона, то методът е да се ограничат специфично устройствата, позволяващи такъв достъп, а не мобилните телефони - без значение доколко двете групи съвпадат. Ако тогава родители искат да могат да се свържат бързо с децата си, докато са на училище, биха могли да им купят специално обикновени телефони, които в днешно време почти нищо не струват.

От друга страна, според мен евентуалната забрана не трябва да действа постоянно на цялата територия на училищата, а само в класните стаи по време на час. Междучасието би трябвало да е свободно време на учениците и налагането на ограничения по време на него прави училището да се усеща като затвор. Ако едно време ми бяха забранили да чета книги през междучасията, подозирам, че вместо любимото ми място на света училището щеше да е най-омразното. Да не говорим, че през междучасията забраната най-вероятно ще е още по-неефикасна; дори в момента учениците, които имат желание за това, през междучасията пушат - въпреки че не само е забранено в училище, а въобще продажбата на цигари на непълнолетни и употребата им от тях е незаконна, доколкото знам.

Ще завърша с липсата си на мнение по основния спор - а именно заслужава ли си въобще да има каквато и да е подобна забрана. От една страна, както казва Емил Джасим, учениците винаги ще има с какво да се разсеят по време на час и ще го правят, когато учителят е неспособен да задържи вниманието им. От друга, много добре знам от личен опит колко пристрастяващи могат да са смартфоните и социалните мрежи, така че ако са разрешени, базовото ниво на интерес, което трябва да поддържат учителите, за да могат да си вършат работата, ще е много по-високо, отколкото без тях.

RFC: Are Instant-refresh Displays Possible?

In brief, I'd love it if an electrical engineer who knows how computer displays (and phone screens, TV sets etc.) work on the hardware level and what their technological and physical limitations are would tell me why it takes so long (a whole refresh cycle of 7 to 16 ms) for an update of the frame buffer to be applied to all pixels, instead of that taking say a few microseconds - even on a TFT LCD screen where each pixel is addressed and controlled independently.

The longer version starts almost 11 years ago when I switched my 17" CRT monitor with a 17" LCD one. One of the first changes I noticed was the appearance of some strange horizontal lines in my games. I looked up the issue and found out it was called tearing and was fixed by enabling v-sync. I did that, it did fix the issue, and I forgot all about it - until some more years later, when I started noticing some weird stuttering in some new games. Every now and then, the picture would seemingly freeze for about a frame and then go on as usual. I looked that up and it turned out it was caused by the combination of v-sync and my computer not being able to produce frames as fast as the display could show them. It was a mathematical necessity that a frame would have to be repeated from time to time, which caused the perceived stuttering of the games.

Finding a solution to stuttering, however, proved tricky. At first I discovered triple buffering, but it turned out to have two major problems: most games didn't support it because they were using DirectX, which didn't support it; and it increased power consumption significantly* for less intensive games that were able to produce frames way faster than the display could show them. Then John Carmack requested - and received - a new driver feature from GPU vendors for the idTech 5 engine used for Rage: being able to dynamically turn v-sync on and off depending on load. Nvidia then decided to release this feature to the general population as a control-panel option and market it as adaptive v-sync. Impatient to finally have tearing and stuttering solved at the same time, I got a GeForce after having used AMD for many years - and was immediately disappointed when I turned on adaptive v-sync and saw tear lines. It turned out tearing doesn't just happen when frames are being produced too fast, but any time when rendering and displaying aren't in sync. Still, I left the question at that and accepted stuttering for a few more years.

Two years and change ago, Nvidia announced one more technology, called G-sync, which supposedly solved both tearing and stuttering once and for all. In short, it makes displays wait for GPUs, not the other way around. Shortly thereafter, AMD followed with a simpler and cheaper solution of their own, based on the exact same principle. Come this year, I started actively playing the third Witcher game and was somewhat disappointed I couldn't run it at Ultra; not wanting to buy a new GPU before the new series were out, I somehow thought removing v-sync would improve my frame rate, so I bought a g-sync monitor. Once again, I was disappointed - not only didn't the frame rate improve**, but I noticed a significant degradation of image quality and bad flickering that started hurting my eyes. After some experimentation, I discovered that just switching back from g-sync to a fixed refresh rate fixed the issues. However, I decided to give adaptive v-sync another try. And, voila, it worked! I didn't see any tearing. I thought I was once again unable to see it because I'd finally brought my display's refresh rate back to the hundreds, years after replacing the CRT. But this time, I started thinking.

Why would tear lines appear at all in the first place? I know just copying the back buffer to the frame buffer is nearly instantaneous - at FullHD and 24-bit pixels, that's about 6MB, when my GPU's slowest memory has a bandwidth of 160 GB/s. Even with some latency added, this copy should take less than 40 microseconds. In addition to that, I'd always thought the display would simultaneously tell all of its pixels their new values, as soon as it read them from the frame buffer at the beginning of a refresh. I thought this operation would also take microseconds. After that, no synchronization would be necessary - the capacitors of the pixels themselves would act as a buffer holding the color information, while the frame buffer would be free to be overridden. And on a regular 60 Hz LCD, this process would repeat once every 16.67 milliseconds. So, if the whole update took less than 100 microseconds, statistically a frame would be produced and sent to the frame buffer at exactly the same time as the display was reading from that frame buffer less than once every 166 refreshes, so I figured no one would be able to notice one short-lived horizontal tear line once every three seconds, very short-lasted each time, and at a different place each time. Therefore, my assumption about the duration of a screen refresh had to be wrong. In fact, it had to be very wrong - a refresh would have to take an amount of time comparable to the production of the frame itself for either tearing or stuttering*** to be such prevalent, noticeable problems.

I started using my limited Google-fu and spent a whole day gathering the few clues freely available among the flame wars and ignorance of the open net. From what I've been able to find (though no official statements or technical documents), it seems I was right, and in fact all modern screens still refresh like CRTs: there's a virtual scan line that traverses the screen, rightwards and downwards, and takes almost the whole time between two refreshes to consecutively visit all the pixels - one at a time, - update them with the new target colors and tell them to start changing.**** However, for the consecutive update of 2 million pixels to be able to happen in 7 ms on my new display, each individual pixel update must take less than 3.5 nanoseconds! If only we could somehow batch these updates and update a whole horizontal line at a time, the whole refresh would be sped up one thousandfold... which would bring us to the way I'd thought updates happened and make tearing, stuttering, v-sync, g-sync, freesync etc. completely obsolete.

Therefore, my question to electrical engineers - why aren't pixel updates batched?


* V-sync, or synchronization of game render calls with the monitor's refresh, has the side effect of limiting the game's frame rate: a new frame doesn't start being rendered by the engine until the previous one starts being drawn by the display. Without that, the computer might work a lot more, increasing power consumption. External frame-rate limiting tools are cumbersome, and most games don't expose such options - and none of the older ones that I'd been playing at the time did.

** I'd been playing The Witcher 3 in borderless-windowed mode, recommended by their support as a way to fix the frequent crashes. It did fix them - and as a side effect, it activated triple buffering, because that's always on for all Windows windows when Aero is on. So my frame rate had already been as good as it could have been.

*** If the GPU has to synchronize with the display - leading to a repeated/dropped frame, but not to a slowdown of the game - only once every few seconds, I doubt it would be very noticeable.

**** I also wondered a lot why the scan line would then not be visible on LCDs like it was on CRTs at 60 Hz. I couldn't find anything on this one, but I have a hypothesis - it works like soft shadows because of the pixel response times. I.e., there's always a band of pixels that takes up a large portion of the screen - even at the extreme case of a screen that takes a whole 16ms to refresh but the pixels themselves only need 1, that band would be 1/16th of the screen - where one frame is very gradually transforming into the next one; and that band is moving down the screen, very quickly, all the time, so this is imperceptible to the human eyes - or maybe brain - even when recorded on video. If my hypothesis is true, this band should be visible on exactly such a screen captured on a very high-speed camera when a sequence of completely opposite colors (white and black) is being flashed.

Опит на един не-юрист да обясни искането и протестите за съдебна реформа

Отдавна не съм писал, предимно понеже не ми остава време - нито да мисля, нито да пиша. Сега обаче са празници и две приятелки ме подсетиха за блога ми и дадоха идея да публикувам обяснението, което им дадох, на политическата ситуация през последните месеци, оставката на правосъдния министър Христо Иванов, оттеглянето на ДСБ от правителството, и моето участие в протестите в защита на правосъдната реформа.

Трябва да започна с предупреждение - не съм юрист, не познавам повечето закони (изчел съм само Кодекса на труда поради личен интерес), нито конституцията на България детайлно, и се осланям само на преразказите и интерпретациите на лица, на които се доверявам - най-вече журналисти в „Дневник“, политици от ДСБ, изявени съдии и организаторите на протестите, в които участвах. При все това имам всички предпоставки да бъда добър юрист, ако някога реша да се захвана и с това - имам развити логическо мислене и чувство за справедливост, както и талант в езиците и боравенето с думи.

Доколкото ми е известно, основната идея на предложената и частично приета, частично провалена съдебна реформа е увеличена независимост на всяко звено в съдебната система - съдии и прокурори, нисши и висши магистрати. Това частично се постига чрез разделянето на Висшия съдебен съвет на две части - съдийска и прокурорска колегии - които отговарят за контрола съответно съдиите и прокурорите да вършат етично, кадърно и законосъобразно работата си. Вече съдиите не би трябвало да се влияят от прокурорите и обратно, което ще позволи обвинителните актове да се внасят и разглеждат при по-малко лични зависимости. Колкото по-малко лични зависимости пък има в дадена система, толкова по-вероятно е тя да върши работата си и да изпълнява обществено полезни цели, вместо по принуда или доброволно да служи за лично облагодетелстване на избраните да служат в нея. С изследвания на модели на тази система се е занимавал Христо Иванов дълги години, преди да стане министър.

Друга стъпка за независими съд и прокуратура са балансираните квоти - точно 50% от всички съдии и прокурори в контролиращите колегии се избират от Парламента, точно толкова и от съюза на съдиите и съюза на прокурорите съответно. Това означава, че никоя група няма пълен контрол над гласуванията - злонамерени лица не могат да обсебят нито само прокуратурата, нито само съда, нито само парламента; налага им се едновременно да завземат цялата власт, ако искат да са ненаказуеми, което става далеч по-трудно.

Демонстрациите през лятото имаха за цел да убедят поне 160 депутата (две трети мнозинство, достатъчно да прокара конституционни промени в обикновено народно събрание) да подкрепят съдебните реформи, съответно независимата съдебна система. Доколкото си спомням, 180-има се подписаха под предложението и така то мина първо четене. Там беше направен някакъв „исторически компромис“, при който някаква част от промените отпадна, но Реформаторският блок въпреки това подкрепи оставащите, защото били по-добре от статуквото.

Следващите протести, декемврийските, бяха провокирани от много наглото отмятане на повечето от тези 180 депутати и очевидната намеса на мафията/олигархията в държавното управление, и за жалост нямаха толкова явен ефект. Няколко дни преди последното гласуване на промените Георги Първанов, бивш президент на България, висш член на БКП, агент на ДС (българското крило на КГБ), бивш председател на БСП и настоящ на АБВ, подкрепящ настоящото правителство, предложи малко изменение в тях, което опропасти половината идея. Парламентарната квота в съдийската колегия се увеличи с един човек за сметка на парламентарната квота в прокурорската колегия. Сега ще обясня защо това е опасно - съюзът на съдиите напоследък активно подкрепя реформите, обявява се против олигархията, не се съобразява с политическите нареждания - въобще изглежда съставен от честни хора. Прокуратурата пък е тотално против реформите, завежда дела срещу политическите си опоненти (министъра на правосъдието, съдиите и политиците, опитващи се да прокарат реформата), някак не успява да събере данни за престъпления, станали известни на цялата държава покрай скандали с подслушвания, заяжда се за процесуални детайли (кой е наредил и кой публикувал подслушванията и дали това е законно, вместо какво се чува на записите), и се ръководи от Сотир Цацаров, с когото Бойко Борисов твърди, че се съветва, преди да приеме каквито и да е промени в съдебните закони (което е очевиден конфликт на интереси) - т.е. изглежда подвластна на олигархията и безскрупулна. Съответно промените, предложени от Първанов, променят баланса от „50% честни, 50% съмнителни съдии + 50% съмнителни, 50% корумпирани прокурори“ на „предимно съмнителни съдии + предимно корумпирани прокурори“; очевидно е, че това оставя доста повече лостове в ръцете на олигархията. Предложението му бе прието, което доведе до оставката на неутралния, но подкрепен от РБ министър-експерт поради невъзможност да свърши работата си (реформирането на съдебната система) при настоящия парламент. Още по-ужасно - доколкото разбрах, за пръв път, откакто има българска национална телевизия, депутатите са отказали това гласуване да се излъчва по нея - което говори, че са искали нещата да останат възможно най-покрити, отразени само през призмата на медиите на олигархията (които винаги наричат нас, протестиращите, с обидни епитети като „лумпени“, „нехранимайковци“, „хулигани“). Приели са го 204-ма депутати, като против са били единствено от ДСБ и още една партия от РБ, а останалите от блока са се въздържали. В резултат на това блокът се разцепи и сега ДСБ изглежда единствената партия в парламента, искаща реформи. Още вечерта на гласуването протестите ни се подновиха, но промените минаха в изменен вид и на следващото четене. Сега ще са нужни още промени за независима съдебна система, да не говорим за нови закони, които да отговарят на променената конституция. Ползите от цялата работа и време, които отделихме за протести, са относително малки, но се надявам да доведат до по-значими резултати на следващите избори: видя се ясно кой подкрепя олигархията (всички парламентарни партии без ДСБ - ГЕРБ, БСП, „Атака“, ВМРО, ББЦ, СДС, БнГ; прокуратурата начело с главния прокурор; медиите на Пеевски) и кой - реформите (ДСБ; съюзът на съдиите; някои университетски преподаватели; медиите на Прокопиев и някои други онлайн медии; инициатива „Правосъдие за всеки“).

On Software Piracy | Относно пиратстването на софтуер

Copying and using software without paying for it is a practice as old as software itself. I don't know when trying to prevent or even criminalize it, and labeling it piracy, started, but it was probably when someone started making money off selling software. Like so many others around me, I have a complex two-sided view on this issue - I am both a former Bulgarian high-school student with a love of computers and games and no money to spare, and a current successful computer programmer and game developer who makes a living by creating software and games that people pay for.

When we were still in elementary school, my sister and I started saving money for a computer. Our parents and grandparents contributed, and we hoped we would be able to afford one in a few years. Then a couple of years later hyperinflation struck Bulgaria, my parents lost their jobs and their savings, and our computer money, however little value it had left by then, had to be spent on meeting our daily needs - together with everything in our special savings accounts our parents had opened for us at birth that were probably supposed to get us through college.
A few years later, thanks to the first real right-wing democratic government in 70 years, led by Ivan Kostov, the situation had improved drastically. My father had taken part in the privatization of the 'home-building complex' he'd worked in at communist times and was now the proud owner of 30% of a construction company. We were now finally able to afford a computer, after more than five years of waiting, and this was the largest Christmas gift my sister and I ever received. It came pre-installed with pirated versions of Windows, Diablo 2 and a few other games. The second thing I did on the next day was buy a few computer magazines that had demo games on them, and after choosing some I liked, I went to the local pirate and paid him an average Bulgarian day's wage to burn me a disc with them on. This was a normal practice. I'd also been buying fake Nintendo cartridges for my fake NES before that. Regular games cost half a month's salary so they were completely out of the question; did I mention the whole computer configuration cost a whole *year*'s salary?
When fast DSL and cable-TV Internet appeared three years later and sparked the torrents revolution, we were all extremely happy, as we didn't have to pay the pirate dealers any more. The net itself wasn't much cheaper, but we would have had it anyway, because chatting and browsing were cool.
In the meantime my sister and I had learnt to repair the computer ourselves, as everything would break way too often, but computer repairs were expensive. Besides, it was an interesting job - we had developed an understanding and love for computer software and hardware, and especially games.

A few more years down the line this led to both of us becoming software developers/engineers/programmers/whatever in the by now thriving Bulgarian IT industry. I worked in business, creating professional software that companies paid for to optimize production. I did an internship in Microsoft HQ in the hope of working on Windows that I'd pirated and repaired so much for myself and the people around me that I now knew and loved it. I decided the only software worth my time was games and became a mobile-games developer. Ever since the hyperinflation times my standard of living has been improving at an exponential rate much higher than the global economy's average. I can now afford to buy software I need and games I like. And I do it. I even do it retro-actively: I've been buying from GOG all the great games I'd pirated in high-school that I'd like to see eternalized. I haven't bought a single crappy one, though, because I know very well in retrospect which ones were crappy.

This brings me to my next two points, which are really important - as a software developer I've come to prize software freedom and am a strong supporter of GOG 's DRM-free policy. As an avid gamer I've come to appreciate high-quality games and would want to reward and support their creators - not only in the hopes that they'll continue creating masterpieces, but also as thanks for the work they've already done.

What I find really disturbing with software, but especially games, is that they rely a lot on marketing - sometimes so much that they spend more on it than on development itself. They want to persuade people to buy on release, or even worse, pre-order, and pay exorbitant amounts like 60 Euro per game or 270 Euro for an office suite. This is OK for a company that uses said software to make money, but it's way too much for consumers.
If game companies start relying less on hype and more on quality, they can mostly remove their marketing budgets and greatly reduce their prices. People can start buying gold versions that have all possible expansions, DLCs, and most importantly, bug fixes. Companies can even get to a larger market and ultimately increase their profits by selling at many different price levels so that anyone can afford their games.
Gamers can start rewarding the companies that make the best games (the ones they like), not the ones that pay the most reviewers and advertisers. They can spend more time playing quality games rather than reading reviews and trying to find out which the quality ones are before spending significant sums on them.
Game companies can also be friendlier to users and spend less time treating them as criminals and more trying to provide a quality gaming experience.

This might all sound like a crazy fantasy, but the solution is already here - it just needs to be explained and legalized. Currently, the combination of torrents and DRM-free software can provide all of the above benefits: one can download any game or other software they hear about, try it out for themselves, see if they like it; delete it if they don't, buy it if they want to keep it. Buying should only happen through DRM-free sources as that serves two purposes - free software is promoted; and rather than developers trying to prevent cracking and crackers trying to circumvent their defenses and mischievous viruses sometimes getting there (probably planted by the software companies themselves, as they actually profit from making torrents unsafe, though I've never witnessed such a practice, so maybe I'm wrong), the torrents can just contain the safe DRM-free installers.
The downside is that torrents containing pirated software are illegal in many countries - mostly uploading, but sometimes also downloading them - and also that people often don't realize the continued existence of quality software depends on them buying it, so that if they only pirate stuff and don't later buy the things they actually liked, such things will gradually disappear. Hence the legalization and explanation effort needed.

As a conclusion and in summary, what I propose is that after you've 'pirated' games, finished and liked them and want to recommend them to your friends too; or other software that you find useful and plan to keep on using - then you should decide how much exactly they're worth to you, keeping in mind that the more you pay, the more likely it is such games will be created again, or the programs will be improved; and then look for a DRM-free version to buy that matches that price. If all versions are cheaper, then buy more than one. If they're all more expensive, then wait for a sale - though keep in mind that the earlier you buy, the more likely it is the people who made the thing will get paid, rather than their successors, publishers or investors. If no DRM-free versions exist, don't buy - so that companies will learn that treating their users badly, with suspicion rather than trust, won't make them money.
Furthermore, I propose that this becomes the normal way for 'using' and purchasing intellectual 'products' that are hard to develop but infinitely cheap and easy to copy, be it games, other software, e-books, songs, or movies; that it becomes legal and every person on Earth realizes how it works and starts doing it.

За данъка върху лихвите

Ето още една тема, която ме тормози отдавна, и понеже последните дни се занимавам с депозити, пак се размислих за нея.
Независимо от мненията, че облагането на доходите от инвестиции ще намали спестяванията в България за сметка на други държави, това все пак изглежда напълно справедливо решение, особено като се има предвид, че предимно не засяга най-бедните. Нормално е всички реални доходи да се включват в общата годишна облагаема сума, а имайки предвид, че в момента данъчното облагане в България е плоско, това дори не е сложно за изчисление. Освен това малко са държавите със стабилна икономика, в които лихвите по депозитите са по-високи от тези в България. В много държави те също се облагат. В други е трудно човек да открие влог. Изобщо, мисля, че това е проблем, с който самите банки лесно могат да се справят чрез промяна на лихвените проценти в условия на конкуренция.
Има обаче един сериозен проблем с понастоящем действащия закон - не се облагат реалните доходи, а чистите лихви. За да поясня какво значи това, трябва да спомена, че през времето, през което дадена сума престоява в банката (или по-скоро се използва от банката за даване на кредити), тя губи стойност поради инфлацията. Освен това при тегленето на сумата се плащат банкови операции (които са чист доход на банките, който се облага с корпоративен данък), а за самото поддържане на някои сметки се начислява периодична такса (също чист доход за банката). Всичко това са загуби за вложителя в сравнение например със случая, когато той пряко би инвестирал парите си в бизнес. И реалният доход от лихвите е равен на самите лихви минус инфлацията и всички банкови такси, което в крайни случаи може дори да е отрицателно число.

Предлагам очевидното справедливо решение - с данък да се облагат печалбите от всички инвестиции, но намалени с разходите по тях, т.е. сумата от обезценяването от инфлация и всякакви такси, които по друг начин се облагат. За по-лесно изчисляване, ако инвестицията е за срок от n месеца, при отчитането на инфлацията се смятат реалните данни (потенциално на НСИ, макар че те вероятно лъжат, така че ще трябва да се мисли за допълнителни стимули за тях да не изкарват инфлацията по-малка) за последните n месеца, за които такива съществуват - което е приблизително равно на реалната инфлация и клони към нея при достатъчно чести извадки.
Пример: двугодишен депозит на 100 000 лева се прави на 13. април 2015 г. с обявена проста годишна лихва 4%. Падежът му съответно е на 13. април 2017-та година. По това време примерно е обявена инфлацията за 2016-та в размер на 2%, т.е. последните данни са към 31. декември 2016-та. В такъв случай взема се инфлацията 24 месеца назад от тази дата, т.е. от 1. януари 2015-та включително, като за 2015-та тя примерно е 1%. Банката начислява такса от 10 лева за поддръжка на сметката. При падежа сумата се разделя на две равни части и прехвърля в две други банки срещу обща такса от 5 лева. Т.е. дотук загубите са 15 лева плюс обезценяване 1,01 * 1,02 пъти, което прави 100-те хиляди еквивалентни на 97 068, 53, т.е. от инфлацията са загубени 2931,47 лева. Общата лихва е 8% (понеже е проста), т.е. 8000 лева. Реалната печалба съответно е 8000 - 2946,47 = 5053,53 лева, а 10% от тях са 505,35 лева, следователно толкова трябва да е и данъкът. Остава нетен доход от 4548,18 лева. (Т.е. общо парите са се увеличили 1,045 пъти за 2 години, т.е. на година по 1,0223 пъти, т.е. реалната лихва е едва 2,23% при обявени 4.)

Имам и второ решение - парите, внесени във влог или инвестирани, както и всякакви лихви по тях, да са освободени от данъци, но да се облагат с настоящите данъци в момента на тегленето. Това е подобно на доброволното пенсионно осигуряване и рентните застраховки и като цяло също е справедливо, избягвайки двойното данъчно облагане, и в дългосрочен план смислено дори за държавата, понеже данъците също ще имат реална печалба. Тук допълнително предимство е, че изчисленията са елементарни. Има конфликт обаче с първоначалната идея на министър Дянков бюджетът да се допълва с пари от личните спестявания на хората, понеже няма да се  тегли масово, поне докато положението не се подобри и/или лихвите не паднат, съответно приходите в бюджета ще се отложат за някое следващо правителство.

Пак бих се радвал някой опитен икономист да коментира :).

RFC: за обезщетяването на пропуснатите отпуски

Тъй като днес най-накрая се реших да си създам блог, главата ми все още е пълна с натрупани идеи - затова това е вторият ми пост за толкова кратко време.
Както вероятно знаете, преди няколко години първото правителство на ГЕРБ направи нещо напълно непонятно - отне на всички в държавата натрупаните до момента отпуски от предходни години. Аз не бях засегнат, понеже тъкмо започвах първата си работа, но много хора понесоха загуби в размер на десетки човекодни, а в крайни случаи десетки хиляди левове. Някои от тях успяха да осъдят държавата да ги обезщети, а в крайна сметка се създаде някаква вратичка, чрез която решението за орязване на отпуските не важи със задна дата и дължимите преди 2010-та все още могат да се ползват. За всички останали обаче остана настоящото правило, че не могат да се прехвърлят повече от 10 дни неизползван платен отпуск от една година за следващи; и че в рамките на двете следващи години тези 10 дни трябва да се използват, иначе се губят безвъзвратно. Също така безвъзвратно се губят всички над 10, които не са използвани през календарната година, за която се полагат.
Проблемите, които се решават така, са два, доколкото мога да преценя. Първият е специфичен за държавните служители - поради неефективността на всяка администрация, е трудно да се прецени колко пари ще са нужни за свършването на цялата държавна работа през следващата година, затова премахването на неизвестността относно количеството време, през което всеки нает ще е на работа, помага за планирането на държавния бюджет. Тук е доста спорно налагането на подобен закон и на всички служители в частни фирми, но няма да задълбавам. Вторият решен проблем е с фирмите, които убеждават служителите си да не си пускат отпуск, като им казват, че ще им го изплатят - ако неизползваният отпуск се компенсираше с пари, много служители биха се съгласили в свой ущърб и в нарушение на духа на закона, предвиждащ минимална почивка всяка година, просто никога да не си взимат отпуск. Така биха получили малко повече пари (около една месечна заплата годишно), а фирмите биха имали нужда от по-малко служители и биха получили по-ефективни печалби - 12/11 от труда за 13/12 от парите.
Проблемът, който се създава, е че много служители губят отпуските си напълно. Има фирми, които правят всичко възможно служителите да се чувстват виновни, като си вземат отпуск, и освен това им създават административни пречки при подаването на молби за такъв. Фактът, че не губят пари, а само свободното си време, кара много от служителите да не се съпротивляват особено много на подобни практики и да не ги разобличават като противоречащи на духа на закона.

Решението, което аз предлагам, е противоположно на досегашното. Нека отпуските, които се губят поради неизползване (изтичане на тригодишната им давност, или неизползване на повече от 10 дена през календарната година, за която се дължат), да се обезщетяват с *двоен* размер на дължимата за съответния период заплата. Това създава мотивация на работодателите или да позволят на служителите да почиват по удобно време, или противозаконно да ги убедят да работят, докато се водят в отпуск, но в никакъв случай да не го оставят да се загуби. На служителите пък създава мотивация или да вземат отпуска си по удобно време, или да го пропуснат напълно, но в никакъв случай да не го вземат само формално. Сечението на двата фактора е единствено оптималното решение, а именно по удобно и за двете страни време да се ползват отпуските - евентуално по иначе формалния график, - следователно то би трябвало да е и най-често постиганото на практика.

Моля за коментари на идеята ми. Ако някой вижда проблеми с нея, нека дискутираме, че да достигнем до нещо работещо. Защото сегашната система не само не работи (пример - фирмата, в която работи приятелката ми, заради която въобще се замислих по въпроса), но е и нечестна спрямо служителите.